Има дни, които от сутринта тръгват плавно и безпроблемно като „Мерцедес“, но има и други, които потеглят като стар раздрънкан камион с грохот и с притеснение дали ще стигнеш до края. Моят се случи от вторият вид. Сутринта преди да изляза за работа жената ме целуна и каза:
-Нали не си забравил за днес?
-Разбира се, че не съм, мило. – казах и отвърнах на целувката й. После с последното ми останало самообладание бавно отворих вратата и излязох. Спрях пред асансьора и усетих как краката ми треперят. Нещо бях пропуснал. Нямах никаква идея за какво говореше тя.
В началото на нашата връзка имах неблагоразумието да забравя за годишнината ни и жена ми направи от това древногръцка трагедия с римски привкус. Беше като един същински Катон – древноримски сенатор, който завършвал всяка своя реч в Сената със заклинанието „Картаген трябва да бъде разрушен“. Гледаме например с приятели пиеса. Излизаме през антракта навън да запалим по цигара, а нашата вземе та изтърси „А знаете ли, че той забрави за годишнината ни?“ и ме гледа с поглед, който може да накара ескимос да замръзне. Или сме на гости при приятели и жената разправя каква хубавя бамя е намерила на пазара и е направила страхотен гювеч и точно в този момент моята оповестява сякаш някой е починала „А моят забрави за годишнината ни“. Чувствах се неудобно все едно съм седнал на електрически стол.
Друг път ме хвана на тясно с въпроса кога сме се целунали за първи път. Ами не помнех. Кой нормален човек помни такива неща? Идея си нямах, че това събитие, ако въобще може да се нарече така е от такава огромна важност за нея. След грешният ми отговор три дена мълча и ме гледа навъсено и обвинително като прокурор. Проговори ми чак на четвъртия ден, когато й подарих скъп парфюм, който така обрули месечният ми бюджет, че трябваше да спра срещите си с приятелите за две седмици, да се лиша от сутрешният спортен вестник и да намаля кафетата до две на ден.
-Не очаквах това от теб. – каза тя с такъв тон сякаш ме бе видяла да изтезавам малко кученце.
Свих се като дете хванато да прави пакости и обещах, че повече няма да се повтори.
Сега бях подготвен. Човек се учи от грешките си освен ако не е решил да ги повтори за да разбере дали последствията ще са различни. В офисът си имах тефтер, в който бях подробно записал всички рождени дни на родата й до девето коляно, освен това и всички важни дати в съвместният ни живот, като това кога е била първата ни целувка, къде сме се срещнали за първи път, кога сме си легнали за първи път, кога съм й предложил, кога сме се оженили, кога се е родило детето ни и още куп важни събития. Беше запълнен почти до половината, а имаше четиридесет страници, така че нямаше как да ме хване неподготвен. Това ме успокои и се качих в асансьора спокоен и уверен като човек току що получил заплата.
Когато стигнах в офисът първото нещо, което направих след кафето бе да отворя скъпоценният бележник и да видя какво мамка му се е случило на днешния ден през съвместният ни живот. Отне ми половин час ровене из датите и когато приключих усетих как студена пот избива по челото ми защото установих, че на днешната дата нищо важно не се бе случило. Поне според тефтера ми. За по-сигурно го прегледах пак, но резултатът беше същия. Реших тогава да задействам мозъчните си клетки, които до този момент се опитваха да спрат паниката, която се надигаше в мен като приливна вълна. Дадох им команда „мисли какво се случи на този ден“ и те веднага запрепускаха като изплашени коне. След половинчасово бясно препускане ми сервираха новината, че идея си нямат какво аджеба е станало днес преди неизвестен брой години. Тук вече сериозно се притесних и взех да се лутам из офисът като подплашено животно. Имаше нещо, което пропускам, но идея си нямах какво, а си мислех, че тефтерът ми е по-пълен и от българската енциклопедия.
В такива тежки моменти човек винаги се сеща за приятелите си. За какво са те ако не, за да ти показват пътя през бурното море на живота. Първият, за който се сетих беше Аврамов. Човек врял и кипял в семейния живот. Очукан като двадесет годишен автомобил и способен да напише многотомна книга за брачния живот, той винаги можеше да предложи изход от безнадеждни ситуации. Веднага взех телефонът и го набрах. Беше безнадеждно рано за него, но твърде късно за мен.
Прочетете още: Гладен
Вдигна ми на десетото позвъняване.
-Брат, направо ме убиваш. – чух съненият му глас в слушалката- Тъкмо сънувах как една руса девойка с големи очи ме масажира, докато аз си пия мастиката. Това твоето е престъпление.
– Съжалявам братле, но седя на стол с динамит, който всеки момент ще гръмне.
– Звучи ми сериозно. Майната й на девойката! Утре сигурно пак ще се появи и ще довърши работата си. Какъв е проблемът?
Обясних му.
– И ме будиш за това? – простена той в слушалката.
-Нямам идея как да оцелея в тази ситуация, Аврамов. Знаеш я моята. После ще ми го натяква цял живот.
– Ей, докога ще ви уча бе. Вие сте като палета, които току що са отворили очи.
– Отворили сме ги, ама първото, което виждаме е голям и страшен вълк.
– Елементарно Уотсън! Просто купи един букет.
– Защо букет? – не разбрах аз.
-Защото става за всичко. И за годишнина и за погребение. Каквото и да е, ти ще си в час и ще си спестиш доживотното мърморене.
Замълчах за миг, колкото да асимилирам идеята му, а когато сивите ми клетки я обработиха и одобриха рекох.
-Ти си малък непризнат гении.
-Всички гении сме така. – отвърна той и добави – Айде оставям те. Може би русокоската ще се появи пак ако успея отново да заспя.
Той затвори телефона преди да съм успял да му благодаря, но знаех, че няма нужда от благодарности, а от русо момиче в съня си. Всеки си има приоритети.
От тук нататък смених камионът с Мерцедес и денят ми тръгна като по германска магистрала. Вечерта се прибрах с огромен букет от рози и отворих вратата на апартамента с увереността на данъчен инспектор.
-Мило, прибрах се. – извиках победоносно. Бях спокоен и уверен като будистки монах.
– Къде е детето? – запита ме милото.
-Кое дете?
-Нашето бе идиот.
-Ами сигурно е в детската градина. – отвърнах неуверено.
– Нали трябваше ти да го вземеш? Сутринта изрично те попитах дали не си забравил.
– Не съм. – отвърнах. Отворих вратата и с мръсна газ изчезнах от полезрението й. Не и преди да й хвърля букета с рози. Може би като се върнех щеше още да мирише букета вместо да точи ножът.
