Джош Баркли не обичаше да работи. Сам по себе си този факт щеше да остане незабелязан от историята ако Джош не беше срещнал Саймън Радклив. Двамата бяха израснали на „Роутланд авеню“ в квартал „Алертън“ в Ливърпул, в който все още витаеше духът на Джон Ленън, който също като тях беше обикалял улиците на родния квартал. Колкото и странно да звучи Джон и Саймън никога не бяха срещали докато една вечер не се озоваха на една маса в кръчмата „Черният лебед“.
Докато гледаха по телевизията местното дерби между Евертън и Ливърпул, двамата установиха, че различията между тях се свеждат до това кой какъв пай обича. Джош предпочиташе този с пилешко месо, докато Саймън убиваше човек за пай с телешко. По всички останали въпроси бяха единодушни като членове на комунистическа партия. И двамата бяха фенове на Евертън и се надяваха да ги видят шампиони, така както техните бащи са имали това щастие. За своите двадесет и две години имаха три месеца трудов стаж, което им беше достатъчно за да разберат, че с работа няма да забогатеят, а те искаха да са богати. Много богати.
Така със размътени от бирата глави и разстроени след поредната загуба на любимия отбор в градското дерби съвсем естествено някак си от дума на дума решиха да оберат банка. Според Джош това било детска работа. Саймън го подкрепи авторитетно като завъртя глава в знак на съгласие. Излязоха навън за да запалят по цигара и да обсъдят планът си. Ливърпулският вятър проясни главите им, но не и съзнанието. Според Джош им трябваха два детски пистолета и маски, за да ограбят успешно клонът на Нат уест, който се намираше в близост до тяхната улица. Саймън добави, че най – подходящият ден според него е петък, когато всички са разсеяни и мързеливи в очакване на уикенда. Джош се съгласи и вметна че е хубаво да имат и кола, защото щеше да бъде съмнително да бягат по улицата с чували пълни с пари. И по този въпрос постигнаха единодушие. Решиха да откраднат кола малко преди обирът, за да няма време собственикът да уведоми полицията.
Бяха като перфектно смазана машина. Върнаха се в кръчмата. Допиха си бирата и си тръгнаха с приповдигнато настроение. Вечерта и двамата заспаха с мисълта за огромното богатство, което ги чакаше. Беше на една ръка разстояние.
Петък дойде с дъжд и вятър. Никаква изненада. Обичайното време за Ливърпул. Предишната вечер Джош беше прекарал два часа пред компютъра, за да гледа клипове със съвети как се краде кола. Колкото и странно да звучи , в краткия си живот, в който мързелът и лентяйството запълваха почти цялото му време той никога не бе извършвал престъпление, затова пък искаше първото му дело в новото поприще да бъде перфектно като нов „Ягуар“. В малката им престъпна организация със Саймън си бяха разпределили ролите по равно в стремежа им никой да не изпъква с главна роля. Джош отговаряше за колата, а новия му приятел трябваше да набави пистолетите и маските.
Въоръжен с познанията, с които се бе сдобил от интернет той избра най-лесният начин да ги осъществи-колата на съседа. Знаеше, че Пат държи старото си петнадесетгодишно „Рено“ отключено, тъй като смяташе, че още не се е родил глупак на земята, който да го открадне. Това му спестяваше времето, което щеше да изгуби за да проникне в колата. Просто отвори вратата. Седна и затърси под таблото жичките, които трябваше да среже и свърже след това,за да запали колата. Когато ги намери установи, че е забравил да си вземе клещи. Бръкна в жабката на колата, за да провери дали Пат не е оставил там някакви инструменти . Намери пътна карта на англия и ключовете от колата. Въздъхна облекчено и благослови късмета си. Запали и подкара към домът на Саймън. Бавно сякаш возеше баба си на задната седалка.
Приятелят му го чакаше нетърпеливо на улицата въпреки дъждът и вятъра. Скочи в колата. Изхвърли мократа си цигара и запали нова. Джош го погледна. Може би беше нервен повече от необходимото. Тупна го насърчително по рамото, при което Саймън без малко да изпусне новата си цигара и каза:
-Успокой се мой човек. Всичко ще мине като по ноти.
Саймън поклати глава в знак на съгласие и продължи да гледа през предното стъкло с изцъклен поглед, сякаш току що е видял министър председателя да пресича пред колата. За миг Джош се притесни за приятеля си, но когато стигнаха Саймън излезе пръв и се запъти с уверена крачка към банката все едно бе правил това много пъти.
Когато двамата маскирани мъже с извадени пистолети нахлуха в банката Франк Милър – директорът на клона тъкмо беше излязъл от кабинета си, за да си вземе първата чаша кафе за деня. Това не му попречи веднага да смени приоритетите си и да насочи вниманието си към натрапниците. Франк работеше в този клон от първият си работен ден и до пенсия му оставаше една година. За него най-великото откритие в историята на човечеството беше програмата Ексел. Животът му бе уравновесен като отчет за приходи и разходи, в който сборът винаги беше нула. Банката му никога не беше обирана. Не смяташе да позволи това да се случи и сега. Погледна твърдо мъжете и каза:
-Господа, имам по-добра оферта за вас . Съгласен съм банката да ви отпусне заем в размер на петдесет хиляди лири на всеки, при лихва от пет процента. Ще оформим документите. Ще ги подпишете и ще забравим за незаконното ви проникване тук. Мисля, че е по-добре да излезете от банката с пари, които законно сте заели, а не отнели. Така никой няма да ви преследва освен съдия-изпълнител ако не си платите вноските по кредитите. Звучи ли ви разумно?
Джош и Саймън се спогледаха. Трябваха им пет секунди , за да кимнат одобрително с глави.
-Елате след час да подпишете документите. И парите ще бъдат ваши. –каза им Франк.
Двамата отново кимнаха с глави и щастливи излязоха от банката. Когато се върнаха след час вътре ги посрещнаха няколко полицаи, които успяха бързо да им закопчаят белезниците.
Пред телевизията местният полицейски началник коментира случая с усмивка като каза:
-Мисля, че направихме услуга на момчетата. Предпазихме ги от подписването на неизгоден за тях договор.
Вижте още разкази тук.
