В късното есенно утро гората беше притихнала и смълчана като вглъбен в себе си поет. Бледото слънце докосваше плахо върховете на дърветата, страхувайки се сякаш да не подпали жълто-червената им окраска. Вятърът си беше взел почивен ден и листата потреперваха само докоснати от някоя птица или в последен опит да се задържат на дървото, преди с елегантен, но обречен танц да полетят към земята. Тишината беше толкова осезаема, че можеше да се докосне – нежно, като жена, за да не се разпадне на хиляди парчета.

Цялото това есенно спокойствие беше торпилирано като вражески кораб. Птиците неспокойно излетяха от дърветата и на малки ята се насочиха към тъмните дебри на гората. Катеричките се втурнаха към по-високите клони, а няколко подплашени заека се залутаха като футболисти от третодивизионен отбор.

Тишината беше посечена безпощадно от думкането на барабан, умело придружен от цигулка, акордеон и кларинет, а над всичко това гордо като небостъргач се извисяваше нечий глас, който съобщаваше на още неразбралите, че „морен сокол пие“. След гласа на малката поляна, сгушена като бебе сред високите дървета, се появиха хората. Отпред, като авангард, вървеше оркестърът на бай Цане, следван на няколко крачки от ловците – Гангстера, Аврамов, Боян, Борката, Киро Борсата, Грег и Сашо Терсенето. Вървяха с устрема и решителността на гвардията на Наполеон, запътила се към Москва.

– Сега, ако ми изкараш и „Стената“ на Пинк Флойд, ще те призная и веднага ти лепя стотарка на челото – викна Аврамов, щом песента свърши и поясни: – Много ме нахъсва за лов тази песен. Нямам идея защо.

– Немаш проблем, шефе! Ние пеем всичко – рече бай Цане и оркестърът отново засвири.

– Евала! Голяма работа сте! – одобри Аврамов, след като послуша изпълнението. – Печелиш си стотака без проблеми.

Бръкна в джоба, извади сто лева и ги лепна на челото на бай Цане. Музикантите доволни засвириха още по-силно.

– Няма ли да изплашим прасетата с тази музика? – запита Боян.

– Споко, бе бате! – успокои го Аврамов. – Не ги разбираш тези работи. Така само ще ги дезориентираме и те сами ще ни кацнат на мушките. Всичко е под контрол.

– Така трябва да се ходи на лов – каза Борсата, – по-релевантно е.

– Айде този пак почна със сложните думи – констатира Грег.

– Чел, чел, недочел – отбеляза Аврамов.

– Това на коя страница на тълковния речник е? – поинтересува се Борката.

– „Ирелевантно“ трябва да е преди „релевантно“ в речника – каза Боян. – Тази думичка дали е мина, щото е важна?

– Вие сте ебати олигофрените! Човек да не каже нещо.

– А прасето дали е релевантно или ирелевантно? – продължи да дълбае Боян.

– Според мен прасето е относително – каза Грег – Днес го има, утре е в нечий корем.

– Но дали е релевантно? – настоя Боян.

– За корема си е релевантно, та чак се е утепало – отсече Грег. – Борса, ти к’во ще кажеш по този въпрос?

– Не, вие пичове, сте пълни откачалки! Въобще не искам да се занимавам с вас.

– Я си отвори ти румънските народни приказки! – подкачи го Аврамов. – Там всичко си пише.

– Ако продължавате така, ще гръмна някой от вас вместо глиган.

– А това дали е релевантно или ирелевантно? – обади се Грег. – По отношение на лова, де.

Всички избухнаха в смях.

– Мамка му! Животът е релевантен отвсякъде! – извика Аврамов и гръмна с пушката. – Кире, пич, да не ти пука! Ще победим!

– Кое бе, Аврамов?

– Което трябва. Ако трябва и живота ще го преборим, колко му е?

– Какво беше казал Вапцаров – с живота се гледаме строго. Строго-строго, но от време на време трябва и да си намигаме. Иначе закъде сме бе, мама му стара? Само смъртта е сериозна, другото е бошлаф работа.

– И тоя взе да философства, и то рано сутрин – отбеляза Гангстера.

– Живей ми се бе, Гангстер, живей ми се, та ми се плаче. Бай Цане, я дай оная моята, „Морен сокол пие“, и жицата до край!

Аврамов отново гръмна.

– Обичам мириса на барут рано сутрин – поясни.

– Ти в „Апокалипсис сега“ ли се вкара бе, пич? – поинтересува се Грег.

– Сега, вчера, утре, в тази държава сме си все в апокалипсис. Таман решиш, че лошото е минало, издрапал си някак си от дупката и те удари поредната криза. Ако не е световна, ще е локална, ако не е локална, ще е световна. Скачаме от криза на криза. Станахме специалисти по оцеляване, а тия тъпаци ще ми снимат „Сървайвър“. Нас целият живот ни е сървайвър бе, пичове. Ние живеем в държавата „Сървайвър“, а тия шоу ще ми правят. Какво шоу, бе? Ние живеем в древногръцка трагедия. Ама така е, щото не знаят какво е да ти опре ножът до кокала. И к’во? Забавляват се с някакви оцеляващи, башка шашави. Като нямат проблеми, си ги създават, па отгоре на това им се кефят. А кажи ми, това хора ли са?

– Аврамов президент, президент! – взе да вика Грег.

Другите подеха възгласа и заглушиха оркестъра. Музикантите спряха музиката и стреснато ги загледаха.

– Пичове! Другари! Братя и сестри! България не ме заслужава. Прекалено голям съм за нея – каза Аврамов и се поклони.

Всички заръкопляскаха.

– Искаме още! Искаме още! – взеха да скандират.

– Стига ви толкова! Часът по политпросвета приключи. Довечера ще се изпитваме, така че си водете записки! – отсече Аврамов. Обърна се към бай Цане и каза: – Майсторе, я дай оная песен на Брегович „Калашников“, че назря революционна обстановка!

Оркестърът засвири, а Аврамов гръмна в знак на одобрение.

– Добре де, то си стана обедно време, а глиган не се появява – каза жално Борката, след като песента свърши. – Ще си умрем от глад, така да знаете. Трябваше да вземем нещо за из път. Ей така, да мезнем, че краката не ме слушат вече. Обикаляме като гламави два часа. Ако продължим така, ще заприличаме на мародери.

–Така си е – подкрепи го Борсата. – И аз умирам от глад, едвам се държа на крака.

– Споко, юнаци, имаме водка „Белуга“. Сложил съм няколко бутилки в раницата. Има ли водка, всички проблеми са незначителни и дребни като пришка на задника – отбеляза Аврамов. – Плюс това нося и два буркана корнишони. Всички знаем, че това е ел класико на мезето за водка.

Очите на Борката светнаха.

– Казвай ги тези неща овреме, другарю Аврамов! Ще си отида мърцина така с водка под носа.

– Ч-ч-ч-ч-ч – запелтечи Терсенето.

– Абе този е много зле – констатира Аврамов. – Трябваше сутринта да не го свалям от момата, ама нали за науката. К’во бе, Че Гевара? Какво се чекнеш.

– Ч-ч-човек – успя най-накрая да се изкаже Терсенето и посочи с пръст.

Всички погледнаха в посоката, която сочеше Терсенето. Срещу тях вървеше около шейсетгодишен мъж. Беше слаб като концлагерист, с дълги, извити нагоре бели мустаци, които определено му тежаха. Носеше потури, а на главата му бе килнато войнишко кепе.

– Здраво, момци! Како сте? – поздрави мъжът, щом ги доближи.

– Здрасти, деде! – поздрави го дружината.

Аврамов се обърна към Гангстера и каза:

– Гангстер, к’ъв е тоз местен диалект? На сръбски ми прилича.

– Не е местен – отвърна Гангстера, а в очите му бавно, като тежководолаз, изплува притеснение – това си е чист сръбски.

– А стига, бе! Какво прави този сърбин по нашите земи? Да се не е изгубил?

– Мисля, че ние сме се изгубили – каза Гангстера с тон, който накара другите да станат сериозни като лекари пред операция.

– Как се казваш, дядо? – запита го Гангстера.

– Милош. Па ви бугари ли сте?

– Бугари, бугари – обяви гордо Аврамов.

– Па ща радите о Сръбско с ова музика?

– Па и ние това се питаме – рече Аврамов. – Ща радиме о Сръбско, като трябваше да сме в Бугарско. Мистерия някаква. Тръгнали сме за глигани, но нещо сме се объркали. По вашия край има ли глигани?

– Па има, али са запретени за лов.

– Какво каза този бе, Грег? – сръчка го Аврамов. – Нищо не му разбрах, я преведи! Нали го чаткаш този език?

– Каза, че тук глиганите са забранени за лов.

– Егати късмета! Да не мога да ударя сръбски глиган.

– Пичове, за какви глигани говорите? – обади се Боян. – Ние сме минали държавната граница, направо сме прегазили закона като глиган шишарка.

– Голяма работа! – отсече Аврамов – Какво като сме го сгазили? Ще го изправим, някой да е разбрал? Само бай Милош, ама той е пич и ще трае. Нали така, бай Милош?

– Па добро, момци, я нечу ви сметам. Защо ми не дочите у моию кучу? Да попием по едно, па после че тепате глигани.

– Ей това е мъжка приказка, бай Милош! – рече Аврамов. – С теб сме. Ке попием по едно, па после ке тепаме глигани, че вече каталясахме от лов. Трябва да починем малко.

– Тако е, тако е – одобри Милош. – Айде, момци, да ви водим!

– Този да не ни заведе в полицията? – прошепна Борсата – Нямам им аз доверие на сърбите.

– Споко, този е пич, бе! Ще се подкрепим, както си трябва, и тръгваме за глигани, свежи като краставици, че сега сме сдухани като трабант на баир – каза Аврамов. – Ако ми изскочи глиган, няма да мога да вдигна пушката. Ще си го гледам като домашен любимец.

– Не знам. Нямам им вяра на сърбите – повтори Борсата.

– Какво зацепи като грамофонна плоча? Стой си тук тогава и дебни за глигани! Ние отиваме да пийнем и да хапнем. Нали ти ревеше преди малко, че си гладен, а каква скара правят сърбетата…

– А, идвам и аз – бързо се съгласи Борсата. – Нищо не може ме спре, щом става въпрос за сръбска скара, дори и сръбската полиция. И те са хора, бе! И те могат да врътнат някоя скара, ако трябва, нали така?

– Ще ти врътнат нещо друго те, ама дай да не задълбаваме в подробности, че кое време стана. Лов ни чака все пак – сложи край на дебатите Аврамов.

Групата тръгна с бойко темпо след Милош. Когато ставаше въпрос за маса, нищо не можеше да убие техния ентусиазъм.

***

Дружината навлезе в малкото смълчано селце, строена и в ритъм като окупационна войска. Отпред, разбира се, вървеше оркестърът и свиреше „Месечина“ – любимата песен на Грег. Аврамов от време на време гърмеше с пушката, след което надаваше бойния възглас „ой, ой“, за да е в тон с песента. Борсата ентусиазирано като телевизионен водещ обясняваше на цялата компания, без претенция някой да го слуша:

– Що сега не ми излезе един глиган насреща, мама му стара? Ще го гръмна като опълченец турски аскер! Що не ми излезе? Шубелии са, мамка им! Не останаха истински глигани в тази държава, всичко е менте работа. И глиганите станаха менте, пичове.

– В Сърбия сме, пич – вметна Боян.

– Сърбия, България – все тая. Всичко е менте – не се предаваше Борсата. – И жените са менте, силикон менте. Искам да пипна естествени гърди бе, пичове! Омръзна ми от силикон… Все едно барам гума „Вида спорт“ от соцвреме. Имаше такива, ама вече и тях ги няма. Но пък си имаме силикон…

– Стига с този силикон бе, бате! – скастри го Боян. – Пак зацикли. Споко! След малко ще пийнем водка и нещата ще придобият безпощадна яснота.

– Не бе, Боби! Омръзна ми от силикон чалгата. Накъдето и да се обърнеш – силикон. А стига, мамка му!

– И аз това викам. Сопри се бе, бате! На твоята нали не са със силикон. Барай си ги тях и мълчи!

– Абе моята, остави я моята. Тях, като ги пипам, все едно разтягам суров кашкавал, преди да е втасал. Нали го знаеш как се разтяга като дъвка? Те така е и с моята. Искам нещо натурално и да не е с изтекъл срок на годност или амортизирано от прекалена употреба.

– Много искаш! – отсече Боян. – И аз искам да си пия сутрешното кафе с Джоли, но си го пия с барманката на близкото кафене. Идеален свят няма, какво да се прави!

– Нема, нема и у склада нема – съгласи се Борсата.

Дружината продължи да върви с бодра крачка към крайната цел – къщата на Милош. Пътят беше кален и криволичещ като планинска река, но това не смущаваше ни най-малко душите им. Местните обаче се бяха смутили и взеха да надничат плахо зад оградите на къщите си като подплашени зайци. При всеки изстрел на Аврамов се хвърляха на земята като добре тренирани войници и после пак показваха недоумяващите си физиономии зад оградите. Най-смелият между тях издебна момент, в който Аврамов презареждаше, и извика:

– Абе, Милоше, каква е ова войска? Ща ради у нашо село?

– Па ни е ово войска, люде! Ово са мои другови. Не мойте се секирате!

– Па тако речи, човече! Ми сме се върло много секирали. Децу са се уплашили.

– Па све е у реду, човече. Отпусни се.

След като Милош успокои местното население, продължиха да вървят и скоро стигнаха крайната цел на мероприятието.

– Ово е моя куча – каза Милош гордо и отвори портата.

Къщата беше двуетажна. Личеше си, че е построена преди не повече от пет години. Беше прясно боядисана с бяла боя и приличаше на болница. Цялата беше опасана с големи тераси, от които спокойно можеше да се наблюдава близката планина. Гледаше гордо към голям двор, в който авторитетно, като санитарни инспектори, се разхождаха кокошки, а в кошарата квичаха прасета. На централно място имаше голям сайвант с дълга дървена маса и барбекю зад нея.

– Това е нашето място – обяви Аврамов и се запъти към масата.

– Не е ли малко хладно за отвън? – запита Борката.

– Хладно на душманите. Сега ще вкараме по няколко водки и ще избегнем студената смърт. Не искам никой да се притеснява! Отпуснете се бе, хора! Вижте какъв дивеч има в двора! – каза Аврамов и се обърна към Милош: – Бай Милоше, може ли да гръмнем една кокошка? Ще я платя колкото кажеш. Ловджии сме, а това пернатото ми подскача под носа. Не мога повече да се удържам. Цял ден обикаляме горите, а нищо не сме ударили.

– Па може, друже. Све е у реду, пуцай!

– После ке я опечем – мина на македонски Аврамов – и ке я изядем. Абе, с една дума, като истински мъже ще си набавим храната сами. Омръзнало ми е от тия супермаркети, дето ти режат главата като на роялист по време на Френската революция.

– Па добро, друже.

Аврамов вдигна пушката. Избра си най-пъргавата кокошка и стреля. Прасето в кошарата изквича и падна като покосено от снаряд. Кокошката вирна глава и се скри зад къщата с бавна и авторитетна стъпка.

– Мамка му, утрепа прасето! – констатира Гангстера с глас на съдебен лекар.

Оркестърът спря внезапно музиката, а последният акорд на цигулката прозвуча като отчаян писък.

– Е, значи ще ядем прасе! – каза Аврамов невъзмутимо.

В този момент от къщата излезе мъж с военна униформа и нашивки на сержант. Беше малко по-висок от Гангстера и два пъти по-едър. На лицето си беше запасал също такива огромни мустаци. Ръцете му висяха спокойно отстрани на тялото като два огромни парни чука. Погледите на компанията се разфокусираха между Милош и военния.

– Казах ви аз, че нямам вяра на сърбите – обади се Борсата. – Хубави хора са, но има нещо в тях, което ме притеснява. Сега сериозно загазихме.

– Момци, ово е мой син – обяви Милош. – Бора се зове.

– Защо пуцат ови? – викна Бора. Гласът му беше мощен и плътен като рев на лъв и накара едно листо, ударено от гласовата вълна, да потрепери и кротко да се спусне към земята.

– Па я сам им дозволил, али уместо пиле са утепали прасе.

– Оооо, браво! Таку се ради – одобри военният – каква скара може да се средити от пиле? Сад чу средим върло лепа скара с прасе. Ово си плаче за по една ракия. Що стоиш таку? Дай ракията да почерпим момците! Здраво, момци!

– Здраво, здраво! – отдъхнаха си всички.

– Бре, тия били хубави хора! – каза Борсата облекчено и добави: – Вече си четях молитвата.

Милош донесе ракията и всички се настаниха около голямата дървена маса. Наля по чашите. Бора вдигна чаша и запита:

– Кой утепа прасето?

– Я го утепах – отвърна гордо Аврамов и изпъчи корем като генерал на парад.

– Браво, друже! Да пиемо за твои точен цил!

– Абе точен! – прошепна Борсата. – Целеше кокошката, а удари прасе.

– Ти мълчи! – сгълча го Аврамов. – Не са ти ясни някои работи. Винаги се целиш в по-малкото, за да удариш нещо по-голямо. Омръзна ми да те уча.

– Тако е! – отсече Бора.

Всички се засмяха и надигнаха чаши.

– Първото прасе за деня падна – съобщи Аврамов добрата вест.

– Не трябваше ли да е диво? – поинтересува се Гангстера.

– Що, бе? Това да не е завършило колеж – каза Аврамов, – гледай в к’во диво село живее. Диво си е отвсякъде. Покажи ми едно питомно прасе в този пущинак!

– Другарю Аврамов, ти даваш нови, неподозирани измерения на лова – отбеляза Грег. – Да тръгваме по селата и да трепем прасета!

– Е, не трябва да се увличаме! – спря го Аврамов. – Както винаги съм казвал, всичко трябва да е умерено и в рамките на закона. Само пиенето трябва да е без граници, защото то не търпи ограничения. Поезията е непредвидима и необятна.

Грег се обърна към строения оркестър и каза:

– Майсторе, к’во сте се умълчали като учени пред откритие? Я свирете, музиканти! Оная моята – „Буба Мара“. Все пак сме в Сърбия, трябва да уважим домакините – обясни той.

– Ова е върло лепа песен. Давай, брате! – одобри Бора.

Оркестърът засвири. Музиката вдигна градуса на компанията в тясно съдействие с ракията. Борсата и Бора се качиха на масата и заиграха кючек. Аврамов отново пое озвучаването и специалните ефекти, и гръмна с пушката. Няколко изплашени птици излетяха на пожар от близкото дърво. Аврамов се ентусиазира и взе да гърми по тях. Успя да уцели една, която падна върху масата. Аврамов вдигна гордо ръце и прие овациите на компанията. Борсата обяви, че прасето трябва да се напълни с пернати, за да е по-вкусно. Всички одобриха идеята и Аврамов се зае с тежката отговорна задача, като взе да стреля по всяко дърво в близката околност.

– Ще победим! – викаше той при всеки свален гълъб.

Може да закупите книгата тук.