Тази година март започна със слънце и почти пролетно време. Приласка ни като жена в началото на връзката и после се разфуча, като дърта вещица. Заваля сняг и се не спря, има-няма пет дена. Над осемстотин селища в страната останаха без ток. Село Плешивец не правеше изключение. Снегът го затрупа, вятърът насипа преспи по улиците, а токът изчезна яко дим. Малкото хора останали в селото наизвадиха газовите лампи и взеха да се сещат за далечното време, когато електрификацията беше нещо непознато и чуждо за Плешивец.
Хоремага на мегдана се пукаше по шевовете. Шестте дървени маси вътре не стигаха да поберат тълпящите се клиенти. Бай Добри, като стар кръчмар веднага скова няколко пейки и направи импровизирани барплотове по стените на хоремага. Съдържателят не помнеше такова чудо. Едвам смогваше на поръчките, а левчетата се трупаха в касата му с приятен звънлив звук, който му напомняше времената на отдавна отминалата му младост, когато беше барман на „Златни пясъци” и парите валяха в джоба му като снега навън. На третия ден от снеговалежа всички запаси в хоремага свършиха и Бай Добри се принуди да вади домашните запаси от мазата, а народът не спираше да яде и да пие сякаш идеше чумовото време. Разбрали отнякъде, че е наченал домашните запаси хората още повече се настървиха, защото Бай Добри беше майстор и на пиенето, и на мезетата към него. В хоремага стана задушно от цигарения дим на пушачите, примесен с мириса на пържено, но кюмбето пращеше от наблъсканите в него дърва, пръскаше топлина и на никой не му пукаше, че вътре едвам се диша. Трите газови фенера, които бяха сложени в трите ъгъла на помещението прогонваха едвам-едвам мрака и създаваха задушевна обстановка сред присъстващите.
В тази суматоха на най-личната маса, която им се полагаше като на редовни клиенти бяха седнали дядо Стоян, Полковникът, Цане Инкасото и Цоло Комбайнера и водеха високоинтелектуален разговор, който не кореспондираше много-много с обстановката около тях. Явно спирането на тока и природните бедствия бяха по-маловажни от някои житейски проблеми свързани с определен вид ценности, които мъчеха нашите герои.
-Добре бе, дедо Стоене – рече Цане Инкасото, докато набучваше на вилицата си голямо парче суджук – ти си учен и патил човек, а кажи ми к,ви са тия евроатлантически ценности, дето не моам си обърнем езика да ги кажем. Оти ни занимават постоянно с тях?
Дядо Стоян отпи дълга глътка винце от чашата си, колко да спечели време. Повъртя я в ръка с интерес на изследовател, сякаш за пръв път я виждаше и рече:
-Епа, Цане, знам ли. Верно бая съм време вече по тая земля, ама такова чудо и я не знам к,во е. Едно време сичко си беше ясно. Четеш „Комунистическия манифест” и те това е. Там сичко си е обяснено подробно, тия евроатлантически ценности ни ги знам, ни съм ги видел. Н,еква сложна и дълбока работа ще да са те. Ако вземем да помислим диалектически, дето ни учеше Вълко Червенков, ще стигнем до извода, че тук е замесено еврото, щото се викат евроатлантически, па и ценности отгоре на това. Еврото, както знаем е пара, значи ценност. Те тук е заровено кучето, да знаеш. Сега. Атлантическите неща малко не са ми ясни, ама като си помислиш, чел съм, че некога е имало континент, който се наричал Атлантида и потънал. Може би от там идат атлантическите ценности, ама я не знам они какви са. Никъде не пише. Сигур ония отвъд океана са по-наясно с тях. Ние немаме информация по този въпрос. Едно време Бай Вълко Червенков се казваше, че масите трябва да се информират по всички въпроси. Да не тънат в тъма. Сега нема такова нещо. Сега е мрак голем, Цане.
-Глей сега – обади се важно Полковникът – Аз лично съм чел, че мотото на Европейския съюз е Шилеровото „Прегърнете се, милиони“. Това е първата ценност – обединяването и приятелството на народите.
-Па това си е същото като „Пролетари, от всички страни обединявайте се!” – рече Дядо Стоян – Навремето с него легахме, с него ставахме.
-Епа не е баш същото. – отвърна Полковникът – Щото тук се има предвид всички да се прегърнат, не само пролетарите.
-Абе големо прегръщане пада у тоя Евросъюз – вметна Цоле Комбайнера, който до момента кротко си пиеше ракията – Тая работа не ми аресва. Това са педалски истории. Само че ни повредят дететата. Аз съм категорически против. Нали видехте, какво чудо спечели Евровизията. Кончита Вруст ли е бруст ли, не знам. Караконяк голем.
-Ти мани друго, ама Кольо Гламара дето беше у Испания да работи ми каза, че там моа да се женят мъж с мъж. – реча Цане Инкасото.
-Ти па. – викна Цане Комбайнера- Т,ва не моа да бъде. Тоя те е лъготил.
– Абе истината си думаше човека.
-И аз съм чул, че там това е разрешено. – обади се Полковникът.
-Малиии. – простена Цоле Комбайнера – Шашава работа е т,ва. Ако това са им евроатлантическите ценности, бал съм му мамата, че минеме и без тех.
– Абе аз пак ви казвам. Има нещо тук, дето ние го не знаме. Н,еква дълбока политика, дето не можем да е схванем. – рече Дядо Стоян и под напора на това прозрение пресуши чашата с вино. После мезна парче суджук и премлясна доволно.
-Добре де, аз друго не моа разбера – подхвана Цане Инкасото – Що мойто прасе да страда зарад тия пусти евроценности?
-Я па ти! Оти да ти страда прасето, бе Цане? – рече Цоло Комбайнера и го изгледа учудено, което не му попречи да надигне чашата с ракия и да я изсипе цялата в гърлото си, което го накара да смръщи леко вежди, все едно е нахапал зелена джанка.
– Абе ти не чу ли, че по телевизията казаха, че прасетата не може да се колят вече, като едно време у двора.
-Е, къде да го колям прасето тогава, бре? На покрива ли да му тегля ножа? – изнегодува Цоло Комбайнера.
-Не бе. Имало директивата за защита на благосъстоянието на животните, според която прасетата може да бъдат умъртвявани в домовете за лична консумация само ако са зашеметени със специално устройство преди да им бъдат прерязани гърлата.
-Това не моа да бъде! – отсече Цоло и изсипа още една чаша ракия в устата си – Тия са шашави бре.
-Така е. – наля масло в огъня и Полковникът – И аз го чух това нещо. Първо трябва да го зашеметиш прасето и тогава да му теглиш балтията. Пускаш му ток и след това минаваш с ножа.
-Чекайте малко, бре! – съвсем се пищяса Цане Инкасото, за който както знаем, ядането беше жизненоважно нещо – Това моето прасе да не е сериен убиец, та че го морим с ток бре. Това си е прост добитък бе. К,ви тоци, к,ви пет лева.
-Така казват от Евросъюза, Цане. Няма как. – обади се Дядо Стоян, на който толкова неща му бяха минали през главата, та приемаше новината стоически без да роптае.
-Да имат да взимат. Аз моето прасе, че си го колям като прасе, а не като некой изоглавен убиец с токове и к,во ли още не. – отсече твърдо Цане Инкасото. – Па и в края на краищата това си е наша традиция, бре. Българска. Да се съберат мъжете. Да теглят ножа на прасето, па после докато го разфасоват, да пийнат ракия и вино на блага приказка. Не си я давам. Бал съм ги у евроценностите. Тия и прасетата искат да направят педерасти.
-Мене друго ме човърка. – рече Полковникът – Какво ще рече това, защита на благосъстоянието на животните?
-Това е сигур некоя евроатлантическа ценност. – предположи Цоло Комбайнера.
-Може. – съгласи се Полковникът – Ама не мога да я разбера. Животните добре, ами благосъстоянието на хората. За него кой ще се грижи?
-Ти па. Кой ти мисли за хората у днешно време бе, Полковник. Голема си шушумига. – отсече Цоло Кмбайнера – За нешето благосъстояние ние ако не се погрижим нема кой.
-Право дума Цоло. – подкрепи го Цане – Кое си е така, си е така. Да пием за нас, момци, и за нашето благосъстояние, което си е дело само наше лично и на никой друг.
Всички вдигнаха чаши и се чукнаха. После отпраха дълги и напоителни глътки. Благосъстоянието не е шега работа и за него трябва да се пие от сърце и по много. Мъжете се умълчаха. Газовите лампи в ъглите на хоремага мъждукаха и аха-аха да угаснат. Газта май свършваше. Скоро щеше да се спусне мрак. Още по-голям. И навън, и в душите на хората. Виелицата блъскаше по прозореца, като немирен великан. Разговорите в хоремага заглъхнаха. Мъжете впериха погледи в чашите пред тях.
– Каква я мислихме, а каква стана тя. – промълви Дядо Стоян тихо, но всички го чуха.
Никой не посмя да му отговори.
Вижте още разкази от Селцето.
