Здравейте!

Добре дошли в моето малко кътче в интернет, където безсрамно парадирам със странните си приказки и безсрамно се подигравам на себе си и на всички около мен.

Аз съм Светослав, но отдавна забравих това име защтото приятелите ме наричат Грег, а неприятелите просто ме гледат накриво.

Защо пиша за себе си? Защото, честно казано, това е единствената житейска история, която познавам отблизо (и нека бъдем честни, това е съкровищница от весели гафове).

Моята предистория (леко скучната част)

В продължение на много славни години се трудих в благородната (и леко смазваща душата) професия на адвокат в България. Нека просто кажем, че съдебната система там кара Кафка да изглежда като оптимист. И така, в дълбока (почти) средна възраст, направих това, което би направил всеки разумен човек. Стегнах багажа си и заедно с жена си и едно подозрително обичащо книгите дете емигрирах в Обединеното кралство. Оказва се, че бягството от неработеща правна система е много по-забавно от спора със съдии на език, който никой не разбира. И да ви кажа, единственото, за което съжалявам е, че не съм го направил по-рано, но както са казали по-умните от мен по-добре късно отколкото никога.

Моето семейство (малко по-страхотната част)

Жена ми е светица, защото търпи постоянните ми (и често безсмислени) бръщолевения.

Дъщеря ми, от друга страна, изглежда е наследила гена ми за писане. Може наистина да е добра в това. Но засега умело го крия от нея. Писател къща не храни.

В днешно време ще ме намерите сгушен в живописната английска провинция, изживявайки мечтата си с моята прекрасна съпруга и нашата още по-прекрасна дъщеря.

Защо пиша забавни неща (освен за терапия)?

Защото смехът е най-доброто лекарство, особено когато се надсмивате над себе си (и може би на случайните абсурди в живота). Моите истории са смесица от самоироничен хумор, остроумни наблюдения и здравословна доза подигравки със света около мен. Представете си, че Дневникът на Бриджит Джоунс се среща с Монти Пайтън, с нотка източноевропейски екзистенциализъм, добавен за вкус.

И така, какво можете да очаквате от този блог?

Самоироничен хумор, толкова остър, че може да нареже сирене (разбира се, от добро качество).

Наблюдения върху живота, които са едновременно проницателни и напълно нелепи.

Независимо дали разказвам злополуките от моята собствена криза на средната възраст или се подигравам на странностите и слабостите на хората около мен, едно нещо е сигурно: смехът е името на играта.

Така че, вземете чаша, настанете се и се пригответе да се впуснете с влакче на увеселителен парк, изпълнено с абсурди и забавления. Защото животът е твърде кратък, за да го приемаме на сериозно, а смехът наистина е най-доброто лекарство, особено когато идва със здравословна доза литературна лудост.

Наздраве!